Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А ХІ

Преходът от горещите и задушни улици на Ню Йорк към прохладата на пенсилванските планини се почувства веднага след като стъпих на автобуса. В друг случай бих се зарадвал на тази промяна, но сега, след като изминавам миля по миля красивия път към дома, аз непрекъснато мислех за Бъкборд и Щагецоа, Ники, Израел, Мария, Джо-Джо и Анжело; момчета и момичета, чийто живот се беше превърнал в частица от моя личен живот. И у дома, в Пенсилвания, тази тъга не ме напусна. Седях зад къщата в нашата потънала в зеленина градина, пиех портокалов сок, приготвен лично от Гуен и гледах моя новороден син, който спокойно спеше в кошчето си под клоните на дърветата. Мислите ми неусетно се отправяха към младежите в Ню Йорк, които трябваше да се борят за правото да седят в някое горещо ъгълче на парка.

– Твоята църква е Филипсбърг! – деликатно ме предупреди Гуен, когато една вечер надълго и нашироко разказах за моите грижи по отношение на Анжело Моралес, който беше решил да стане пастор, но нямаше средства, за да получи необходимото образование. – Ти не трябва да пренебрегваш твоята църква!

Естествено, Гуен имаше право и затова през следващите шест месеца аз изоставих всичко и се посветих изцяло на моята планинска църква. Работата беше задоволителна и аз я обичах, но мислите ми бяха почти непрекъснато на друго място.

Веднъж един от членовете на моята църква ми каза:

– Забелязвам, че всичко, което става тук, не ви вълнува така, както съдбата на онези младежи в Ню Йорк.

Аз преглътнах. Никога не бях мислил, че давам израз на своите чувства.

Но видимо или не, една мисъл проникна в съзнанието ми и не ми даваше спокойствие: да взема моето семейство и да се преселя в Ню Йорк, за да мога да посветя цялото си време на младежите там. Може би никога няма да успея да създам дома, за който мечтаех, но поне ще мога да работя с тях на улицата.

Тази мисъл непрекъснато ме преследваше. Тя ме занимаваше особено много, когато през есента и зимата пътувах с евангелизационна цел из страната. Проповядвах за това, как може да се познае Божията воля и се надявах, че в тази служба сам ще израсна в практиката на Божието водителство.

Често мечтаех за самотата на някой планиски връх. Още като дете, пък и по-късно, когато тръгнах на училище, аз изкачих на планината своите най-дълбоки затруднения. Един хълм често беше ставал свидетел на моите детински оплаквания. Това беше Олд Белди, красива ниска планина в близост до нашия дом в Бъртсбъроу, Пенсилвания. От Олд Белди можех да виждам нашия дом и да наблюдавам как татко и мама се въртят наоколо и ме търсят. Понякога оставах горе през по-голямата част от деня и мислех за проблемите, които едно малко момче може да има. Когато се връщах у дома, не минаваше без неприятности, но татковият бастун никога не ме въздържаше да не повторя пътешествието си отново, защото там, горе, аз намирах самотата и разтоварване от проблемите на ежедневието. Нещо, от което много се нуждаех.

И сега, при този случай, тази мисъл неудържимо ме влечеше нагоре. Недалеч от нашата църква се намираше една изоставена мина. Това кътче замести в зрялата ми възраст Олд Белди от детинството ми. От хълма можех да виждам църквата и цялата околност. Имах определено място за паркиране на колата. Гуен можеше да я вижда и не се безпокоеше за мен. Тук имах възможност да прекарвам по-дълго време в уединение.

Там, горе, на моя хълм, аз разглеждах нещата от всички страни. Питах се дали желанието ми да се преселя в Ню Йорк е продиктувано от Бога. Трябва ли наистина да оставя тази църква, да взема Гуен и трите си малки деца, за да ги заведа в мръсния град, с всички негови ежедневни проблеми? Не получих веднага ясен и определен отговор. Както в повечето случаи, Божието водителство настъпваше крачка по крачка. Първият етап към откриването на Божията воля беше едно ново посещение на Ню Йорк.

– Знаеш ли, мила, че измина цяла година, откакто бях изхвърлен от заседанието на процеса “Майкъл Фармър”?

– О! – каза Гуен.

– Какво искаш да кажеш с това “О”?

– Ти се готвиш отново да заминеш за Ню Йорк, нали?

Аз се засмях.

– Имам предвид едно кратко посещение. Само за една нощ.

– М-м-м!

Изпитах приятно и радостно вълнение, когато колата ми пресече моста “Джордж Вашингтон” и се понесе към Бруклин. Радвах се като дете, когато се разхождах по улиците и прескачах купчините мръсен сняг, както някога, когато за първи път посетих града. Изненада ме фактът колко удобно, като у дома си, се чувствах тук. Исках да посетя отново местата, където Бог ми беше дал да изживея толкова много чудни неща.

Едно от тези места беше “Форт Грийн”. Вървях по улицата и мислено изживявах отново всичко, което се беше случило на времето тук с мен и Джими Щал. Изведнъж някой ме извика по име:

– Дейви! Пасторе!

Обърнах се и видях двама добре облечени войници-негри, които тичаха след мен. Те носеха чисти, изгладени униформи и обувките им лъщяха не по-малко от очите им. Изгледах ги изпитателно.

– Бъкборд! Щагецоа…!

Едва ги познах. И двамата бяха напълнели, всеки от тях беше прибавил към теглото си най-малко по 10 килограма.

– Тъй вярно! – извикаха двамата в един глас и застанаха мирно. – Добре изглеждаме, нали Дейви?

Да влезеш в армията беше мечта за много младежи от този квартал. Изискванията по отношение на образованието и здравословното състояние бяха много строги и затова привилегията да носиш униформа, сама по себе си, беше високо призвание. И тримата искрено се радвахме на нашата нова среща. Те ми казаха, че наистина се чувстват много добре. Разказаха ми как след уличното събрание напуснали бандата и вече никога не се върнали в нея.

– Фактически, Дейви – каза Щагецоа, – бандата на “Капланите” се разпадна още преди края на лятото. Никой от нас нямаше вече желание да се бие.

С Бъкборд и Щагецоа се разделих с чувство на искрено съжаление. Силата на моята вътрешна реакция от неочакваната среща ме изненада. Аз обичах тези момчета и забелязах, че те ми липсваха повече, отколкото предполагах. Но най-голямата изненада се намираше още пред мен.

Вървях по “Едуард стрийт” и наближавах ъгъла, където навремето проповядвахме с Джими. Огледах се, като че ли можех да зърна някъде моите приятели. До стълбата, облегнат, стоеше един младеж от испански произход, чието лице ми се видя познато. Запитах го дали не знае къде мога да намеря Ники и Израел от бандата на “Мау-Мау”. Момчето ме погледна някак особено.

– Кои? Да не би да питате за онези маризчии, дето станаха светци?

Думите му бяха подигравателни, но сърцето ми скочи от радост. “Слава на Бога! – помислих си аз. – Те са останали верни”. Но следващите думи на младежа ме хвърлиха в истинско радостно вълнение. Те бяха останали не само верни, но що се отнася до Ники, правеха всички крачки напред в своя млад християнски живот.

– Ники? Ба! Той е луд. Той иска да стане един от онези ненормални проповедници.

Стоях на улицата с отворена от удивление уста.

– Добре ли разбрах? Ники иска да стане проповедник?

– Поне така казва.

Исках да зная къде мога да го намеря. Кога е говорил, че иска да става проповедник? Направил ли е вече нещо в това направление? Момчето не можеше да отговори на тези въпроси и аз сам тръгнах да го търся.

Намерих го малко по-късно, седнал на една стълба пред един блок, в разговор с някакво момче.

– Ники! – извиках аз.

Той се обърна и аз видях едно лице, което не познавах. Къде беше изчезнало суровото, отблъскващо изражение? Сега лицето му беше чисто и открито. Това беше свежо, пленително, младежко лице. Очите му светеха от истинска радост.

– Реверенд! – извика той, скочи и се спусна към мен. – Дейви!

После се обърна към момчето, което стоеше до него и му каза:

– Погледни, човече, това е пасторът, за когото съм ти разказвал. Той е онзи, който ме закла.

Нашата среща беше чудесна. След обикновените учтиви фрази аз го запитах дали е вярно, че иска да служи на Божието дело.

Ники наведе глава към тротоара.

– Никога до сега не съм желал нещо по-силно от това! – каза той.

– Това е чудесна новина! – казах аз. – Разкажи ми, успя ли да направиш нещо в това направление?

– Изобщо не зная как да започна.

Бях пълен с идеи. Реших да пиша до няколко Библейски института. Исках сам да го поддържам материално. Поради говорните му трудности исках да го изпратя най-напред в някоя логопедическа клиника. Даже имах и идеята от къде ще получа пари за най-необходимото. Бях поканен да проповядвам няколко седмици по-късно в град Елмира, щата Ню Йорк, върху проблемите на младежите от улицата. Това беше истинска ирония на съдбата. Трябваше да проповядвам в града, където Луис Алварес лежеше в затвора. По-късно научих, че той вече не е там. Междувременно бил преместен на друго място. Нямах никаква представа къде се намира.

– Ники – казах аз, – искаш ли да дойдеш с мен в Елмира? Искаш ли да разкажеш на хората за своята история? Може би те ще могат да ти помогнат…

Направих предложението и ме обхвана неприятно чувство. Историята на Ники, която вече отчасти познавах, беше страшна, пълна с бруталност и с изключителна липса на разум. Дали в Елмира тя нямаше да звучи невероятно? Аз вече бях свикнал горе-долу да виждам и слушам ужасни неща за младежите в Ню Йорк, но сега разбирах, че историята на Ники беше толкова драматична, че се страхувах от ефекта, който тя би предизвикала сред вярващите.

Църквата в Елмира беше изявила желание да научи нещо за бандите и ето, сега се предлагаше една възможност то да се изпълни. За мен беше интересно да чуя историята на Ники от начало до край не само, защото не я знаех с подробности, но и поради това, че исках да видя случилото се в “Сейнт Ник” от другата му страна.

Стана така, че Ники дойде няколко седмици по-късно в Елмира и се изправи пред амвона, за да разкаже своята история. Аз бях използвал времето преди неговото пристигане, за да запозная вярващите отчасти с личността му. Подчертах, че мизерията и самотата са причината, която предопределя начина на живот на тези младежи и че слушателите не бива да обвиняват Ники, преди да са чули историята му до край.

Моята предпазливост се оказа излишна. В момента, в който той започна да говори, цялата зала, претъпкана с хора, беше на негова страна. Думите му, вълнуващата история на неговата опитност, голата и неподправена истина за едно момче, което не беше научено да пресилва или да обезценява фактите, говореше за света, от който то идваше, много повече от куп книги по социология.

– Живеех повече на улицата – започна той, – защото родителите ми канеха своите клиенти в нашия дом. Те идваха тук по всяко време на деня, а понякога нощем. Тогава ние, децата, трябваше да излизаме навън. Моите родители бяха спиритисти. Те поместваха съобщения в местните вестници, че говорят с мъртвите и могат да лекуват различни болести. Даваха и съвети по парични и семейни въпроси. И така, аз прекарвах по-голямата част от времето на улицата. Отначало децата ме биеха и аз непрекъснато се страхувах. След това се научих да се отбранявам и те започнаха на свой ред да се боят от мен и ме оставиха на мира. След известно време животът на улицата ни стана по-удобен от този у дома. Междувременно моите родители, които живееха в Порто Рико, ме изгониха и аз трябваше да замина за Ню Йорк при един от своите братя.

Животът в големия град ме грабна и аз неусетно влязох в неговите рамки. След няколко случайни стълкновения на улицата аз се срещнах с бандата “Мау-Мау”, където скоро получих челно място. Често вършех неща, които сам не разбирах. Имаше нещо в мен, което непрекъснато поддържаше страх. То ме безпокоеше и аз не можех да се освободя от него. Какво беше това чувство? Когато срещнех сакат човек, изпитвах желание да го убия. Същото нещо чувствах и по отношение на слепите и малките деца. Мразех и не можех да понасям болните и слабите. Веднъж казах това на моя баща.

Аз почти не говорех с него, но този път го запитах, защото изпитвах ужасен страх. Той ми каза, че в мен живее един дявол, опита се да го изгони, но не успя. Напротив, онова “нещо” ставаше все по-лошо и по-лошо. Когато срещнех човек с патерици, не можех да се успокоя, докато не го видя на земята. Полудявах, когато виждах възрастен човек с брада. Изпитвах неудържимо желание да убивам малки деца. Непрекъснато се страхувах, дори бях плакал, но това “нещо” в мен непрекъснато се смееше. Другото беше кръвта. Когато видех кръв, започвах да се смея. Скоро бях избран за президент на “Мау-Мау”. Учавствах във всички улични сблъсквания и скоро станах известен с умението си да действам с камата. Поради неприятности с полицията трябваше да се откажа от президенството и станах вицепрезидент. Това беше по-удобно за мен. Един шеф трябва да стои накрая и да командва, а аз исках да се бия. Искам да цапам ръцете си с кръв.

Ние се биехме с най-различни оръжия: поясоци, байонети, автоматични ножове и много други собственоръчно приготвени оръжия. На уличните битки аз се чувствах добре с бейзболен стик. Често пробивах дупка в някоя кофа за боклук и след това я надявах на главата си. Така, незабелязан, аз можех да се промъкна натам, където битката е най-ожесточена. Моите приятели от “Мау-Мау” не обичаха да се бият в близост до мен, защото аз бях луд и удрях всеки, който ми се мернеше пред очите.

В моята президентска практика аз съм намушкал 16 души и 12 пъти съм бил в затвора. Много често снимката ми се появяваше във вестниците. Когато излизах на улицата, майките прибираха децата.

И бандите ме познаваха. Веднъж, когато чаках на една от станциите в метрото, ме нападнаха пет момчета в гръб. Те хвърлиха кожена примка около врата ми и започнаха да ме душат. Не умрях, но често мисля, че беше по-добре да умра, защото след този случай вече не можех да говоря както трябва. От гърлото ми излизаха смешни звуци. Чувствах истинска омраза към недъгавите. Сега и аз бях такъв и затова не можех да се понасям. След този случай се биех още по-ожесточено, за да изпитвам необходимия респект към себе си.

Нашата банда контролираше териториите до Кони Айсленд и “Ралф авеню”. Носехме червени якета с голямо, двойно “М” на гърба. Един ден седяхме в сладкарницата на “Флатбъш авеню” и пиехме лимонада. Бяхме шестима. В този момент се вмъкнаха седем “епископа”. Бандата на “епископите” беше във война с “Мау-Мау”. Един от тях се приближи до бара и се държеше нахално, като че ли беше собственик на заведението. Моите момчета го наблюдаваха. Аз се приближих и го ударих. Той ми отговори с удар и битката започна. Жената на собственика се развика. Всички клиенти се спуснаха към улицата. На масата лежеше голям кухненски нож. Едно от моите момчета го грабна и с ожесточение го заби пет пъти в гърдите на един от “епископите”. Видях кръвта и започнах да се смея. Знаех, че той е мъртъв, страхувах се, но не можех да потисна смеха.

Жената на собственика извика полиция. Някой друг от момчетата извади нож и я намушка. След това всички изчезнахме навън. Понеже не бях се докосвал до ножа, успях да се отърва от затвора. Поради това, че често ми трябваха пари, предприемах улични обири. Веднъж, когато търсех пари, за да платя наема си, нападнах един младеж на “Клинтън авеню” и от него откраднах 10 долара. Тогава бях на 16 години. Така протичаше моят живот.

През деня беше добре. Тогава бях с бандата. Това, което решавахме с президента, се решаваше и от момчетата. Но вечер, когато се прибирах в стаята си, беше ужасно. Не можех да се освободя от мисълта за двата трупа в сладкарницата. Бласках си главата в пода и не можех да мисля за нищо друго. Често се събуждах посред нощ и плачех като дете. Изживявах страшни кошмари. Не можех да спя. Бях много неспокоен. По цели нощи се мятах в леглото си.

През юли 1958 година станах на 18 години. През този месец “Драконите” от Ред Хук убиха едно от нашите момчета. Решихме да слезем в метрото и да хванем някой от тях. Такъв беше законът на бандата. Умре ли някой от “Мау-Мау”, трябва да умре някой от неговите убийци. По пътя към станцията на метрото минахме през “Едуард стрийт” и видяхме как една полицейска кола спря на улицата до голяма група “Каплани”. Те бяха от негърската банда на “Форт Грийн”. Ние имахме договор с тях да не се бием, но да се държим заедно и да се отбраняваме от нападенията на другите банди.

Разбрахме, че там става нещо и се приближихме. “Капланите” бяха заобиколили двама души, които не познавах. Единият държеше тромпет, а другият беше само кожа и кости. Някой донесе едно американско знаме и полицейската кола си замина. Двамата непознати искаха да проведат улично събрание. Веднага след като донесоха знамето, кокалестият се качи на един стол, отвори някаква книга и започна да чете от нея:

Защото Бог толкова възлюби света, щото даде Своя Единороден Син, така че всеки, който вярва в Него, да не загине.

“И сега – каза проповедникът – искам да ви обясня какво значи “всеки”. Всеки означава и негър, и порториканец, и особено член на банда. Знаете ли, че онези, които разпнаха Исуса, постъпиха по същия начин и с двамата бандити? Да, от всяка страна по един…”

Това ми беше достатъчно. Казах: “Да вървим, момчета! Имаме работа!”

Никой не се помръдна. За първи път в живота си срещах неподчинение от страна на моите момчета. Тогава ми стана страшно и изказах по адрес на проповедника всички ругатни и псувни, които знаех. Те не бяха малко. Той не обръщаше внимание. Продължаваше да говори, без да се смущава.

След това президентът на “Капланите” се цопна на колене и започна да хленчи. До него коленичиха и вицепрезидентът му и още две момчета. Не можех да понасям хленченето. Зарадвах се, когато най-сетне “Капланите” си тръгнаха и помислих, че и ние сега ще можем да си тръгнем.

Но проповедникът отиде при Израел – по това време той вече беше президент на “Мау-Мау” – и му стисна ръката. Помислих си, че иска да се опита да ни разедини и затова се приближих и го блъснах. Тогава Израел ме погледна така, като че ли ме вижда за първи път.

И ето, проповедникът се приближава до мен и казва: “Ники, аз те обичам!”

Такова нещо до сега никой не ми беше казвал. Не знаех какво да правя. “Ако се приближиш още малко – казах, – ще те очистя”. Говорех напълно сериозно. Те поприказваха още малко с Израел и най-после той си отиде. Помислих си: най-сетне се свърши. Само си изгубихме времето и не можахме да пипнем някой от “Драконите”. Този пастор после идва пак и ни каза, че ще има голямо събрание на бандите. Всички щели да се съберат горе, в Манхатън, и ние трябвало да дойдем. “Бихме дошли с удоволствие, но как ще минем през “Чайна таун”?” – каза Израел. “Аз ще ви изпратя автобус” – отговори проповедникът. Тогава Израел се съгласи. “Добре – помислих си, – но без мен.”

Предпочитах да умра, но не и да ида на подобно събрание. Но стана така, че когато другите тръгнаха, аз не можах да се измъкна. Страхувах се да остана сам, без бандата. Бях решил да се погрижа добре за неговото “малко молитвено събрание”. Когато пристигнахме, разбрахме, че наистина за нас има запазени три реда. Това доста ме изненада. Наистина, пасторът беше казал, че ще резервира за нас места, но не мислех, че говори сериозно…

Органът засвири и аз прошепнах на момчетата да чукат по пода, да викат и да вдигат шум. В това време на сцената излезе едно момиче и започна да пее. Изсвирих с уста и цялата зала започна да се смее. Всичко ставаше както желаех и аз бях много доволен. Най-сетне излезе пасторът и каза:

– Преди проповедта тази вечер, ще съберем дискоса.

“Аха – помислих си аз, – това е твоят удар”. Не бях и очаквал нещо друго. Той беше най-обикновен сребролюбец, както всички други.

– Моля членовете на бандите сами да го съберат! – каза той. – После ще минете под тази завеса и ще донесете парите на сцената!

Помислих си: “Този не е добре. Всички знаят, че зад сцената се намира изходът.”

– Има ли шестима доброволци? – извика той.

Същата секунда бях на крака. Посочих още петима от моите момчета и след миг се изправихме пред него. Това беше чудесна възможност да го блъфирам. Той ни даде картонени кутии. Искахме да тръгнем веднага, но проповедникът ни задържа и дълго бърбори някакво благословение. Едва се въздържах да не се изсмея. След това обиколихме цялата зала. Когато не бях доволен от онова, което някой пускаше в дискоса, аз се спирах и чаках, докато се бръкне по-дълбоко. Всички познаваха Ники! След това ние се срещнахме зад завесите. Там се намираше изходът. Вратата беше широко отворена. Видях светлините на улицата и чувах шума на уличното движение. Зад нас, в залата, се понесе смях.

Те знаеха какво беше нашето намерение. Момчетата ме гледаха и чакаха само дума, за да изчезнем. Аз стоях и се колебаех. Не зная какво беше това. Имах някакво странно чувство. Изведнъж разбрах: пасторът там, горе, ни се беше доверил. Такова нещо в моя живот до сега не беше се случвало.

И така, аз стоях, моите момчета чакаха заповедта ми. Там, зад завесата, както чувах, всички му правеха мръсно. Те викаха и тропаха, а той сигурно стоеше пред тях и очакваше да оправдаем доверието, което ни беше оказал.

– Добре, момчета! Хайде всички горе, на трибуната!

Те се опулиха, но не се обадиха. Аз бях от онези, които не търпят възражение. Изкачихме се по стълбата и просто не можете да си представите как изведнъж залата утихна. Ние му предадохме кутиите.

– Ето, прич, това са твоите мангизи! – казах аз.

Той прие парите без ни най-малко учудване, като че ли през цялото време е знаел, че ще му ги занеса. Тогава аз се върнах на мястото си и започнах трескаво да мисля, както никога до сега. Той започна да говори и всичко беше за Святия Дух. Проповедникът каза, че Святият Дух можел да влезе в хората и да ги очисти. Той каза, че няма значение какво те са правили. Святият Дух можел да им помогне да започнат всичко от начало. Също както при бебетата.

Изведнъж почувствах неудържимо желание да изживея и аз това. Струва ми се, че за първи път виждам какъв съм в действителност. Пред очите ми се яви картината на цялата мръсотия, омраза и безизходица, в която живеех.

– Ти можеш да станеш друг – казваше той. – И твоят живот може да се промени!

Точно това желаех и аз. Точно от това се нуждаех, но знаех, че с мен такова нещо не може да се случи. Пасторът ни каза да излезем напред, ако искаме да се променим, но за мен това нямаше никакъв смисъл. Все пак Израел ни заповяда да станем. “Аз съм президент – каза той – цялата банда да излезе напред!” Аз бях първи на бариерата. Коленичих и за първи път в живота си се помолих горе-долу така: “Мили Боже, аз съм най-мръсният грешник от Ню Йорк. Не вярвам, че ме искаш, но ако все пак ме желаеш, можеш да ме имаш. Колкото лош съм бил до сега, толкова добър искам да бъда за Теб!”

По-късно пасторът ми даде една Библия. Аз си отидох у дома и се чудех дали Святият Дух е наистина в мен и как мога да разбера това. Първото нещо, което се случи, когато влязох в стаята, беше доказателство за това: вече не чувствах никакъв страх. Имах чувството, че не съм сам, но, че имам компания. В джоба си носех четири цигари с марихуана. Скъсах ги и ги хвърлих през прозореца. На следващия ден всички ме гледаха с любопитство.

Беше се разчуло, че Ники е станал набожен. Ставаха и други неща, които ме уверяваха. Малките деца обикновено бягаха от мен. Тази сутрин две малки момченца дълго ме гледаха, а после дойдоха при мен. Те искаха да ги премеря и да видя кой е по-голям. Нищо особено! Но аз ги прегърнах и ги вдигнах във въздуха, защото знаех, че вече съм друг. Никой не можеше да разбере това по-добре от малките деца.

Няколко седмици по-късно ме нападна един “Дракон” и извика:

– Вярно ли е, че не носиш вече оръжие?

Когато отговорих, че е вярно, той измъкна дълъг нож и се опита да го забие в гърдите ми. Вдигнах ръка и посрещнах удара с нея. Не зная защо, той побягна, а аз стоях и гледах кръвта, която обилно течеше от ръката ми. Видът на кръвта винаги ме е подлудявал. Сега обаче тя не ми правеше никакво впечатление. Спомних си думите, които бях чел в моята Библия:

“Кръвта на Сина Му, Исуса Христа, ни очиства от всеки грях”.

Скъсах ризата си и превързах ранената ръка. Бях щастлив. От този ден можех да гледам кръв спокойно!

Докато Ники разказваше, в салона цареше абсолютна тишина. Хората просто не дишаха от напрежение. Пред очите и ушите им се извършваше чудо. Ние всички в Елмира бяхме свидетели на това.

Гласът на Ники, който беше мъчителен, гъгнив и заекващ, когато започна да разказва в началото своята история, по време на свидетелството се беше оправил. Думите излизаха все по-гладко и звуците ставаха все по-ясни. Той говореше сега без всякакво усилие. Ники забеляза това едва в края. Той стоеше разтреперан на подиума и не беше способен вече да говори, защото цялото му лице беше в сълзи.

Аз никога не разбрах коя беше причината за неговия гласов проблем. Дали той беше резултат от физическо увреждане, предизвикано от задушаването с колана, или от някаква душевна болест. Разбира се, на Ники не му беше минавало през ум да търси за това лекарска помощ. Знаех само едно: от тази вечер гласът на Ники беше напълно здрав!

В Елмира беше събран дискос, който даде възможност на Ники Круц да замине на едно дълго и забележително пътешествие.

следваща глава Г Л А В А ХІІ