Съдържание Цялата книга на една страница

Г Л А В А ХІІ

Седях на тапицирания с кафява кожа стол в моята работна стая във Филипсбърг и с удоволствие си спомнях за изминалите месеци. Във връзка с мечтата на Ники да стане проповедник бях писал в Латиноамериканския библейски институт в Ла Пуенте, Калифорния. Аз не скрих нищо от неговото минало и открито им писах, че той твърде от скоро стои в пътя на вярата и че сам не може да се грижи за себе си. Запитах ги дали са готови условно да го приемат като студент. Те ми отговориха, че са съгласни. И не само това. Историята за покаянието на едно момче от улицата беше събудило у тях такова живо съчувствие, че скоро след това те приеха и Анжело Моралес.

– Не! – мислих си аз. – Няма никакво съмнение. Бъкборд и Щагецоа се държат добре. Мики и Анжело са на път да станат проповедници.

Всичко това беше за мен едно доказателство, че добре съм изпълнил задачата, с която бях натоварен. Но не ми беше съдено за дълго да поддържам това лъжливо равновесие. През пролетта на 1959 година до нас достигна една вест, която ме вдигна отново на крака и се наложи моментално да замина за Ню Йорк. Израел беше в затвора. Обвинението беше твърде тежко: убийство.

Отправих се веднага на път, за да се срещна с майка му:;

– Моето момче беше за известно време много добър. – каза тя на развален английски език и чупеше ръце от скръб. – Той се беше успокоил. Отново тръгна на училище и с удоволствие приготвяше домашните си. Но след това се върна отново в бандата. Знаете ли, мистър Уилкерсън, какво значи “мобилизация”?

Аз знаех какво е “мобилизация”. Когато в някой квартал се основава банда или пък старата банда по една или друга причина е загубила един от членовете си, всяко момче от квартала е изложено на опасността да бъде въвлечено в престъпния живот. Той бива просто “мобилизиран”. Спират го на улицата и съобщават, че от този миг става член на бандата и от него се очаква да вземе участие в битките и да изпълнява всички заповеди на шефа.

А ако някой откаже? Най-напред ще го бият. Ако и след това откаже, счупват му пръстите на ръцете или китката. Ако нещастникът дори и след това не желае да влезе в бандата, тогава вече животът му е застрашен. Всеки, който познава бандите, не счита подобна заплаха за нещо маловажно. Повечето от момчетата се съгласяват. Наложило се няколко пъти да стрелят по Израел, преди той да се върне в бандата.

– Мое момче много се страхува – каза майката на Израел. – Той върна се. Една вечер беше голям бой. Едно от другите момчета убиха. Никой не се опита да каже, че Израел беше, който го застреля. Но той бил при убийците и те го заведоха в затвора.

Майката на Израел ми показа едно писмо от него, което дълго беше държала в ръцете си, защото беше измачкано и изцапано от сълзи. Той пишеше, че много съжалява за ужасното нещастие, което се беше случило. Той тъгуваше за майка си. Беше му много неприятно. Говореше за деня, в който ще излезе. Между другото пишеше: “Съжалявам много за скръбта, която ще причиня на пастора, когато научи. Кажи му, че ще се радвам да чуя нещо за него.”

Какво можехме да направим? Дали щеше да му помогне моето присъствие в Ню Йорк? Дали нямаше да бъде по-добре, ако го бях извел от този квартал, далеч от бандата, далеч от живота, който го заплашваше? Зададох тези въпроси на майка му. Тя поклати глава, въздъхна дълбоко и каза:

– Може би. Моето момче беше едно време добро, но се върна. Помогнете му, мистър Уилкерсън!

Обещах й да направя всичко възможно. Най-напред й казах, че бих могъл да му изпращам в затвора един кореспондентен библейски курс. Израел беше ден и нощ в мислите ми. Говорих с Геун за него. Тя ме окуражи да запитам братята и сестрите от църквата какво биха направили на мое място. Може би съм пропуснал някаква възможност. Писах му в затвора, но научих, че няма право да отговаря. Можеше да пише само на най-близките си роднини. Дори моя кореспондентен курс трябваше да получава чрез затворническия свещеник.

Чак до пролетта, когато полетата в нашата Пенсилвания отново се покриха със зеленина, аз не преставах да мисля за Израел. При всяка възможност се качвах на моя хълм, за да се моля за него.

Не ми беше възможно да направя нещо повече. В момента, когато пиша тези редове, Израел е все още в затвора. Трябва да призная, че ми беше много скъп. Едно момче, което спечели сърцето ми още с първия поглед. Мисълта, че не можах да го доведа до целта, ме измъчва и днес така силно, както тогава, когато лице в лице с неговото престъпление и присъда изпитах за първи път своето безсилие. Аз чакам, това е всичко. При всяка възможност, която ми се отдава, разказвам на другите историята му и ги питам какво друго бих могъл да направя. Винаги получавам един и същ отговор: работа за изграждане на християнския живот у новоповярвалите. Нашата грешка се състои в това, че след като доведохме Израел до покаяние, не се погрижихме за него и го изоставихме на произвола на съдбата. Но за да можеш да вършиш такава работа, трябва да живееш в града. Моят живот стоеше пред някаква съдбоносна промяна. И тя настъпи.

Беше топла, августовска вечер, година и половина след моето първо посещение в Ню Йорк. Когато в сряда вечер на молитвеното събрание се изправих на амвона, за да водя службата, изведнъж ръцете ми започнаха да треперят. Термометърът показваше 20 градуса, но аз се тресях целият, като че ли имах треска. Но вместо да се чувствам болен или неразположен, аз бях окрилен и пълен с възторг. Като че ли Божият Дух изпълваше помещението.

И до днес не зная как съм завършил събранието. Преди да мога да се опомня, всички вярващи си излязоха и се отправиха към домовете си.

В 22.30 часа заключих църквата и през голямата врата излязох навън. Това, което се случи, беше много обикновено. И все пак аз никога в живота си няма да забравя оня удивителен, решителен за живота ми миг.

Излязох на двора. Луната светеше с необикновен блясък. Тя покриваше заспиващия град със своята студена, тайнствена светлина. Но една ивица земя ми се виждаше особено осветена. Непосредствено зад църквата се намираше голяма нива, засята с жито. Класовете и сега се издигаха на около 50 сантиметра от земята. Следвайки някакво вътрешно подбуждение, аз влязох в нивата. Изведнъж започнах да цитирам библейската притча за жетвата: Отворете очите си – казва Исус. –Погледнете полетата и вижте, че нивите са готови за жетва. Който жъне получава заплата и събира плод за вечен живот. Аз ви пратих да жънете това, за което не сте се трудили; другите се трудиха, а вие влязохте в наследството на техния труд.

Там, сред тези жита, с духовните си очи аз видях едно момче сред улиците на големия град. Момче, което жадуваше за ново начало. И тогава се обърнах и погледнах църквата и пасторския дом, където Гуен и трите ни деца водеха щастлив и сигурен живот, какъвто може да предложи само една църква в малкия град. Докато стоях и гледах, в мен заговори един тих, вътрешен глас, който беше така ясен, като че ли някакъв приятел стоеше до мен и ми говореше:

– Тази църква няма да бъде дълго твоя. Ти трябва да заминеш!

Когато погледнах към пасторския дом, същият глас ми каза:

– Този дом няма да бъде дълго твой. Ти трябва да заминеш!

Тогава със същия тих и спокоен глас аз отговорих:

– Да, Господи! Аз ще замина!

След това се прибрах вкъщи. Гуен още не беше си легнала. Само един поглед беше достатъчен, за да разбера, че нещо се е случило.

– Какво има, Гуен?

– Защо?

– Ти си някак особена.

– Дейви – каза тя, – няма нужда да ми казваш нищо. Ти ще напуснеш църквата, нали? Ти трябва да заминеш.

Дълго я гледах, преди да отговоря. На лунната светлина, която нахлуваше в стаята, видях сълзи в очите й.

– И аз го чух, Дейвид! – каза Гуен. – Ние ще заминем от тук, нали?

Прегърнах я в тъмнината.

– Да, мила. Ще трябва да заминем.

Следващата неделя ние празнувахме петгодишния юбилей на нашето пребиваване във Филипсбърг. Изправих се на амвона и погледнах лицата на хората, които добре познавах.

– Приятели! – казах аз. – Навярно очаквате проповед от мен в този празничен ден. Както знаете, за мен, моята жена и децата ми, това бяха пет изключително щастливи години като време на истинско духовно изграждане и общение. Но в сряда се случи нещо необикновено, за което мога да дам едно единствено обяснение.

След това аз разказах на църквата за своята опитност и за поразяващата точност, с която тя се беше повторила с Гуен в пастирския дом. Казах им, че не се съмнявам, че това е Божията воля и ние ще трябва да се подчиним. Не мога да отговоря на въпросите им къде ще отидем. Считам, че това е Ню Йорк, но не съм напълно сигурен в това. Никакви други подробности не мога да съобщя, освен това, че скоро трябва да напуснем жилището си във Филипсбърг.

Колко чудесен е този живот в Духа! Едва върнал се от службата в дома, телефонът иззвъня. Обади се един пастор от Флорида. Той ми съобщи, че не можел вече да се противопоставя на силното подбуждение да ме извика на телефона и да ме покани да дойда веднага, за да изнеса цикъл от проповеди в неговата църква. След малко се обади друг пастор, а по-късно – трети. Така, преди да беше изтекъл денят, аз имах покани, които изпълваха всички дни през следващите дванадесет седмици. За три седмици успяхме да изпразним жилището. Мебелите пренесохме в дома на родителите на жена ми.

След това заминах. До края на лятото, през есента и част от зимата, аз проповядвах в цялата страна. Смеех се сам на себе си: измервах разстоянието до новото място, където трябваше да отида, не от селището, в което се намирах, а от Ню Йорк. Този град ме привличаше като магнит. Винаги, когато ми беше възможно, аз приемах покани за църкви, които бяха по-близо до този огромен град, който ми беше станал толкова скъп. Към средата на зимата на 1960 година отпътувах за Ървингтън, Ню Джърси. Там живеех при един пастор на име Реджиналд Джек. Разказвах му, както разказвах и на всички, някои от опитностите ми в Ню Йорк. Мистър Джек седя в продължение на цял час на облегалката на фотьойла си, като слушаше внимателно и поставяше въпроси.

– Дейви – каза той накрая, – струва ми се, че църквите се нуждаят от един човек, който да работи на щатна работа между бандите в Ню Йорк. Ще имате ли нещо против, ако се обадя на някои приятели в града?

Един от онези, на които той се обади, беше Стенли Бърг, втори пастор на “Глед Тидингс Табернакъл” на 33-та западна улица, близо до “Пен стейшън”. Беше уговорена среща със заинтересувани духовници, която се състоя в долния етаж на църквата на мистър Бърг. Това беше съвсем обикновено събрание. Някой прочете писмото на полицейския комисар Кенеди, в което последният се обръщаше към църквите с настойчивата молба да се включат по-настойчиво в работата с престъпната младеж. Мистър Бърг се изправи и разказа накратко за моята работа в Ню Йорк. След това говорих аз, като изложих становището си по отношение на работата сред тийнейджърите.

Още преди да завършим, беше сформирана на бял свят една нова организация. Тъй като нейната цел беше да запознава младите момчета и момичета с Божията любов, ние я нарекохме “Тийнейдж еванджелизъм” (евангелизация сред тийнеджърите). Поради обстоятелството, че бях работил сред тях, ме избраха за директор на тази нова организация. Един полицейски капитан на име Пол ди Лена, член на църквата на мистър Бърг, беше избран за секретар и касиер. Бедният Пол. Той не присъстваше на срещата, за да може да си направи отвод.

След това обсъдихме паричния въпрос. Той беше решен много лесно. Пресметнахме, че за канцеларии, разноски за печат, заплати и други нужди са необходими 20 000 долара. И така, разбира се, ние не притежавахме тия пари, както това установи и нашият секретар-касиер няколко минути по-късно, когато Стенли Бърг го извика по телефона и му съобщи за новата му длъжност.

– Пол – каза той, – имам радостна новина за вас. Току-що бяхте избран за секретар на “Тийнейдж еванджелизъм”. Сигурно се радвате, че за първата година имате бюджет от 20 000 долара?

Капитан Ди Лена отговори:

– Кой е Дейвид Уилкерсън? Кой води книжата и къде са парите?

– Пол – каза мистър Бърг. – Ние нямаме книжа, нямаме пари, Дейвид Уилкерсън е проповедник от планината на Пенсилвания, който счита, че мястото му е в Ню Йорк.

Пол се засмя.

– Всичко това звучи твърде наивно – каза той.

– Ние сме наивни, Пол! – каза мистър Бърг. – Толкова наивни, колкото и Давид, когато тръгна към Голиат само с прашка и речни камъни, но с убеждението, че стои на Божия страна.

следваща глава Г Л А В А ХІІІ