Един час с Бога Лари Лий 

4 – Най-важното от всички призвания

След като Хауард Конатсер почина през 1978 г., аз бях повикан да стана пастор на неговата три хилядна църква. Това беше най-изкушаващото предложение за един двадесет и осем годишен млад служител, но точно тогава Бог ми даде да разбера, че то не беше за мен.

Един човек от ръководството се приближи до мен с приблизително такова предложение: „Синко, ние ще ти утроим заплатата, ще те излъчваме по телевизията и ще те направим богат и известен. Ти само ще проповядваш проповеди, които ще довеждат хора по църквите, и ще играеш картите си правилно, а ние ще те направим да успяваш.”

Това беше друг от тези разговори очи в очи, на които бях свикнал, така че повдигнах рамене и отговорих прямо: „Господине, аз спрях да играя на карти, откакто бях спасен.”

Е, това ми купи билет обратно за Килгър.

Въпреки че бях учил в Библейски колеж и че по онова време с жена ми имахме три малки деца, аз се върнах да живея в същата стая, където спях като юноша в средното училище. Моето бъдеще изглежда се сгромолясваше. Бог знае как да ни стимулира да се молим, нали?

По това време срещнах Боб Уилхит, пастор на Първа църква на Божието събрание в Килгър, Тексас, и той ме покани да ръководя едно мисия в неговата църква. Нещо в този тих човек с посивяла коса плени моето внимание. Аз веднага разбрах, че той ще бъде мой пастор, и му казах това.

Ръководех мисията за него и неговите молещи се хора. Изминаха седем седмици и ние видяхме 500 юноши да се спасяват. Спечелихме спасението на целия най-горен клас в една от местните гимназии. Но най-голямото нещо, което се случи по време на съживлението, беше моето лично обръщане от проповедник на амвона в човек, който се интересува от молитвата повече от всичко друго в живота.

Това стана така. Една вечер аз се обърнах към пастора: „Пастор Уилхит, разбирам, че ти си човек на молитвата.”

„Да – каза той, – аз се моля. Повече от тридесет години ставам рано сутрин и се моля.”

Моят пулс се ускори и си казах: „О, Исусе, ето това е човекът.”

Прикривайки вълнението си, го попитах: „Ще ми позволиш ли да идвам и да се моля с теб сутрин, докато функционира мисията?”

„Разбира се – съгласи се пастор Уилхит. – Аз ще минавам да те вземам сутрин в пет.”

Мога да си призная, че когато се изтърколи 4:15 часа на следващата сутрин и този креслив будилник иззвъня, аз не чувствах нито капка помазание за молитва. Нямаше ангел до страната ми, който да ми заповяда: „Ела, сине мой, нека отидем на мястото за молитва.” Всичко, което ми се искаше да направя, беше, да си пъхна главата под завивките. Но воден от здрав разум, си взех душ и се облякох. Колата на пастор Уилхит спря на улицата.

Докато пътувахме за църквата тази сутрин, аз нямах никаква представа какво щеше да извърши Бог в моя живот, но бях абсолютно убеден, че бях откликнал на най-важното призвание на моето служение – призванието да се моля.

Това призвание ще преследва всеки един от нас, докато откликнем на него. То ме преследваше шест години. Но когато се покорих, този избор отбеляза повратната точка в моя живот. От този ден нататък аз ставах рано всяка сутрин да се моля. Разбира се, когато се молех, търсех Божията ръка: „Господи, помогни ми в това, помогни ми в онова.” Но все по-често се улавях, че търся Божието лице, жадувайки за Неговото приятелство и общение и гладувайки Неговото свято, любящо и съчувствително естество да бъде формирано в мен.

Чувствах се като малко дете, което не знаеше коя е дясната и коя е лявата му ръка. Знаех, че имам да научавам толкова много неща за молитвата и общението с моя Баща. Викът на сърцето ми стана: „Научи ме да се моля, Отче. Научи ме как да се моля.”

Една сутрин през този двугодишен период на пътуване като евангелизатор, докато бях в молитва, Святият Дух започна да ми открива истини относно Господната молитва, които искам да споделя с теб по-нататък в тази книга.

Аз бях в Канада, където ръководех една мисия, когато Господ ми говори: „Иди в Рокуол и проповядвай Моето Слово.” Рокуол, един град с население 11 000 души, е кацнал върху хребета, надвиснал над езерото Рей Хубард, на около 25 мили източно от Далас. Това е малко градче в най-малката Тексаска област.

Ако Бог беше заповядал: „Напусни лицето на земята”, не мисля, че бих се изненадал повече.

Но аз преместих семейството си в Рокуол и започнах да прилагам принципите за израстване на църквата, на които Бог ме беше научил. Ние започнахме Църквата на канарата през 1980 г. с 13 човека. Бързо напълнихме къщата, в която се събирахме и се преместихме в Рокуол Скейтинг Ринг, където имахме около 200 посетители през първата неделя.

Скоро залата ни стана тясна, затова църквата започна да провежда събранията си в кафетерията на гимназията в Рокуол. Нараствайки бързо, ние знаехме, че отчаяно се нуждаем от наша собствена сграда, така че започнахме да спестяваме всеки долар, който можехме.

Един ден П. Титус, дългогодишен приятел от Индия с доказано служение, влезе в кабинета ми с една належаща нужда. Бог беше вложил в сърцето му да започне Библейско училище в Индия и за изпълнението на тази задача бяха нужни 20 000 долара.

Мислите ми веднага се прехвърлиха към 20 000 долара в църковната сметка, които бяха предназначени за нашата нова сграда и в мен започна борба. Осъзнавайки, че трябва спешно да се моля, аз помолих Титус да дойде на следващия ден за отговора ми.

Когато търсехме Господната воля, Святият Дух ни напъти не да спестяваме, а да посеем нашето последно семе. Но аз не бях подготвен за реакцията на Титус. На следващия ден, когато се върна в кабинета ми и аз му връчих чек за 20 000 долара, той избухна в сълзи и хълцане, разтърсващи неговото малко тяло.

Когато беше в състояние да говори, той ми каза защо чекът означава толкова много за него. „Аз обещах на Господа, че ако ти ми дадеш 20 000 долара, за да започна Библейския колеж, ще се върна в Индия и ще прекарам остатъка от живота си, служейки на моите сънародници.”

Сега Титус прави точно това. Тъй като ние дръзнахме да посеем нашето скъпоценно семе, вместо да го изядем или складираме за себе си, Господ даде на Църквата на канарата втория по големина Библейски колеж в цяла Индия и Титус обучава мъже и жени, които да спечелят нацията си за Бог.

Но когато той излезе от моя офис с последните ни 20 000 долара в ръцете си, аз не си представях как това би могло да ни се върне. Ние все още имахме църковни събрания в наета кафетерия и сега отново се върнахме финансово на нулата. Вярвах, че Бог щеше да промисли, но не бях подготвен за инструмента, чрез който Той е избрал да работи.

Една неделя след службата, един истински тексаски каубой се промъкна боязливо към мен и промърмори: „Ти си или направо от небето или направо от ада. Аз не харесвам много проповедници, но ти ми харесваш. Бог ми каза, че ти трябва да ми бъдеш пастор.”

Тогава ме заведе вън до джипа си, където напъха в ръцете ми един стар ботуш. Забелязвайки объркването по лицето ми, той обясни: „Аз съм християнин от дълго време, но тъй като през последните две години бях на обиколка по родео, нямах свой църковен дом. Събирал съм десятъка си в този стар ботуш. Сега Бог ми каза, че трябва да го дам на теб.”

В този ботуш имаше повече от хиляда долара. Когато погледнах вътре, Господ веднага ми показа, че ще използва случая за Своя слава.

Вземайки ботуша със себе си на следващата служба, аз споделих пред събранието какво се беше случило. Всички спонтанно започнаха да прииждат напред и да пускат в ботуша пари за построяване на сградата, от която така се нуждаехме. Неделя след неделя, чудото продължаваше.

Сградата беше завършена, без да сме вземали пари на заем за построяването й: ние бяхме свободни от дългове.

Тъй като хората препълниха новата зала още първата неделя, когато се събрахме там, веднага преминахме към две неделни служби – след това на три, четири и пет, за да поберем посетителите. Трябваше да прибавим допълнителни служби през седмицата във вторник и четвъртък, защото в сряда вечер не можехме да приютим вярващите.

Нашата статистика показва, че църквата е нараснала от 13 на 8000 души с 32 членове персонал и повече от 460 домашни групи. За да приберем тази феноменална жетва, беше нужно да построим църковна сграда, която да подслони 11000 души.

И ако всичко това не беше достатъчно да развълнува сърцето на един 36- годишен пастор, през пролетта на 1986 година Орал Робъртс ме помоли да стана вицепрезидент на неговия университет и да служа като декан по теологическите и духовните въпроси. Когато възразих, че не мога да напусна моята църква, този шестдесет и осем годишен американски индианец се наклони напред и каза: „Аз не искам да напускаш църквата си. Искам да донесеш духа и живота на твоята църква в нашия университет.”

Моите стареи ме освободиха от административните и съветническите задължения, които отнемат много от времето на един пастор, и от мен се очакваше да се моля, да проповядвам в църквата, да ръководя националното молитвено съживление, към което Бог ме беше призовал и да подготвя духовното ръководство в университета на Орал Робъртс.

Някога поставял ли си под съмнение важността на някое просто и все пак повратно решение, което си вземал преди години? Аз често мисля за решението, което направих, и винаги благодаря на Бог, че откликнах на това призвание, което е по-важно от призванието ми да проповядвам – и това е призванието да се моля.

Може би не всеки вярващ ще бъде призован да проповядва, но всеки християнин е призован да се моли. Молитвата е наше задължение. Молитвата е наша привилегия. Молитвата – както въздуха, водата и храната – е необходима за нашия живот и растеж. Но много вярващи считат молитвата за дейност по избор.

Кори Тен Бум, авторката на The Hiding Place, често поставяше на вярващите този въпрос: „Какво е молитвата за теб? Нещо, без което можеш или твой щурвал?”

Размишлявай по този въпрос и помни: има едно по-велико призвание – призванието да се молиш. Откликнал ли си на това призвание?

НАПРЕД

Цялата книга на една страница