Един час с Бога Лари Лий 

3 – Чети написаното с червено и се моли за сила

Джери Хауел и аз, двама новородени и израстващи новообръщенци, бяхме съквартиранти и учехме в Далаския баптистки колеж. Освен посещаването на лекциите, през тези три години ние четяхме написаното с червено и се молехме за сила. Поглъщахме думите на Исус, които бяха написани с червено мастило в Библиите ни.

Джери и аз бяхме пленени от Христовите чудеса, съчувствие и сила да помага на безпомощните. Ние желаехме това, което Той имаше. Копнеехме да вършим, каквото Той вършеше. Гладувахме и жадувахме да имаме повече от Него Самия.

Една нощ аз излязох от стаята и отидох на разходка. Беше тиха и ясна нощ и светлините, отразяващи се в езерото, близо до колежа, бяха спокойни и неподвижни. Аз се скитах по върха на хълма и разговарях с Бога.

След малко спрях и вперих поглед в звездите, но изгарящото желание на сърцето ми се простираше далече зад тези блещукащи светлинни точици.

„О, Боже, – аз се молех с лице, мокро от сълзи, – аз искам всичко, което Ти имаш за мене. Моля Те, Отче, ако има сила в Евангелието, дай ми я! Дай ми я, Господи…”

Предполагам знаеш, че е опасно да се молиш с подобна молитва. Следващото нещо, което помня, беше, че слисаните ми уши чуха моите заекващи устни да говорят на език, който никога не бях учил. Шокиран, аз сложих ръка на устата си и възкликнах: „Но, Боже, ние не вярваме в това!”

Това срутва ли твоята теология? Не се безпокой, то срути и моята. Аз не разбирах какво ставаше, но то страшно приличаше на онова, което учениците бяха преживели в Деяния на Петдесятница.

За известно време не позволявах това да се повтаря, но една вечер посетих дома на един служител, който се моли над мен. Достатъчно уверено моят нов молитвен език излезе звънливо от устата ми. Този път аз просто го оставих да тече. Знаех, че това беше Святият Дух и че Той беше изпълнил и наводнил цялото ми същество в отговор на тази искрена и решителна молитва. Бог кръсти и Джери в Святия Дух.

Въпреки че се опитахме да не предизвикваме разногласия и да не правим голям въпрос от нашите опитности, приказката за две момчета със смешни молитвени езици скоро обиколи повечето от четиристотинте баптистки проповедници от нашето общежитие. Техните реакции бяха смесени: от ледено равнодушие и топъл интерес до нажежена враждебност.

През нощта, когато с Джери коленичехме до леглата си и започвахме да се молим, ние чувахме скърцащи врати да се отварят из целия коридор. Можехме да чуем как нечии бягащи стъпки спираха невъзмутимо пред нашата врата. Една нощ Джери тихо се изправи, пропълзя предпазливо по пода и отвори вратата. Там, стълпени пред прага, стояха няколко изненадани и смутени студенти.

Всички се смяхме за това и момчетата научиха, че въпреки, че Джери и аз понякога се молехме в нашата стая на езици, различни от английския, не бяхме там, висящи на лампата или търкалящи се по пода. Просто преживяхме хвалението и ходатайството в едно ново, по-силно измерение. И момчетата, които бяха заинтересувани, скоро откриха, че ние бяхме готови да говорим за нашата нова опитност, ако те искаха да рискуват.

За известно време изглеждаше, че Джери и аз щяхме да съжителстваме добре с повечето от тези баптистки момчета – проповедници, но един от моите професори в колежа научи за кръщението ми в Духа и се опита да разговаря с мен.

„Сине, – каза той, – ако искаш да говориш на твоя молитвен език в личната си молитва, добре. Но не тръби наоколо за твоята опитност и не казвай на другите как да я получат.”

Моите очи се напълниха със сълзи и аз тихо отговорих: „Не мога да направя това, сър.”

Неговата челюст се стегна и предпазливите му и забавени думи пронизаха сърцето ми като с нож: „В такъв случай, Лари, ти нямаш служение.”

Този професор не беше единственият заинтересуван за моето кръщение в Святия Дух. Когато баща ми научи за новата ми опитност, той ме предупреди: „Лари, ти отиваш много далеч и няма да завършиш добре.” За малко време изглеждаше, че той беше прав.

1972 година беше велика година за мен: завърших колежа, ожених се за моята съпруга Мелва Йо, а Хауард Конатсер, пастор на Баптистката църква в Бевърли Хилс в Далас, ме изненада с великодушната си покана да стана негов младежки служител.

Аз оценявах предложението му, но никак не желаех да бъда младежки служител. Моето желание беше да стана като телевизионния евангелизатор Джеймс Робинсън и казах това на пастор Конатсер.

Той ни най-малко не се разтревожи. „Моли се за това, Лари” – убедително се провлечи неговият скрибуцащ бас.

Молих се и за мое учудване Господ ме водеше да приема предложението.

Тогава аз не бях човек, който говори със заобикалки. Когато научих, че младежката група в Бевърли Хилс се вълнува само от каране на кънки, барбекюта, партита с лоши склонности и пътувания до парка за забавления, аз застанах пред критично втренчените петдесет чифта младежки очи и съобщих: „Всички вие вече няма да правите тези глупости. Ще четем написаното с червено и ще се молим за сила.”

Откликът беше невероятен. За една вечер младежката група стана от 50 на 14 души. Феноменален „растеж”!

Като капак на всичко, едно момиче се приближи към мен със самодоволна усмивка на лицето и пламък в очите и ме заплаши: „Слушай, ако не правиш това, което искаме да правиш, ще те изритаме, както изритахме четиримата младежки ръководители преди теб!”

Аз задържах дъха си, заповядах на моите вътрешности да спрат да треперят, помолих се тя да не забележи вълнението на гласа ми и й предложих право да избира.

„Сестро – казах аз, като я гледах право в очите, – вие не можете да ме изритате, защото не вие сте ме поставили. Аз съм тук, защото Бог ми каза да бъда тук и няма да напусна. По-лесно ще бъде ти да смениш членството си в друга църква, отколкото аз да си преместя багажа!”

Това беше краят на този разговор и началото на един нов ден за много млади хора.

Групата от четиринадесет души започна събрания във вторник, сряда, четвъртък и неделя вечер. В края на първото лято ние нараснахме от 14 на 140, а в края на втората година имахме 1000 юноши на нашите младежки служби и се прибавяха още повече на християнските концерти, които ние спонсорирахме. Бог зачиташе моята покорност на Неговия повик и ревностното свидетелство на тези млади хора. (Много от тях сега са членове на Църквата на канарата.)

Но едно от най-опасните неща, които могат да се случат на всеки служител, се случи и на мен. Аз станах успяващ проповедник, без да развивам моя собствен молитвен живот. Не ме разбирайте погрешно; аз често се молех ревностно и усърдно, но молитвеният ми живот беше откъслечен и непоследователен.

Отвън всичко изглеждаше чудесно. Всеки месец проповядвах на тълпи деца. Имахме концертно служение, което привличаше хиляди юноши всяка седмица и беше излъчвано по телевизията в продължение на пет години. Но нещо ставаше вътре в мен. Моето собствено проповядване ме осъждаше. Отново и отново, след като съм служил, аз оставах сам в една задна стая на църквата, викайки към Бог и покайвайки се за непоследователния си молитвен живот.

Това бяха някои от най-мизерните дни в моя живот. Но Бог беше готов да ми даде шанс да се покоря на друго призвание – най-важното от всички призвания.