Един час с Бога Лари Лий 

1 – Неговото име не е Хенри

През 1968 г. бях седемнадесет годишен, когато тежките врати на психиатричната болница „Майка Франсис” в Тайлър, Тексас, се затвориха и заключиха зад мен.

Имах чисто нова кола кабрио, имах прекрасна приятелка; бях играчът на града по голф със стипендия; живеех в голяма къща. (Целият втори етаж беше мой – две спални, две бани и кабинет.) Имах много неща. Но в тази обстановка влязох силно депресиран умствено, защото външно имах всичко, а вътрешно – нищо.

Седмици преди това потърсих помощ от баща ми, който печелеше пари от бизнес с петрол и газ в Тексас.

„Татко, помогни ми” – помолих го аз.

Но баща ми беше алкохолик и не познаваше Исус; неговото сърце беше празно като моето. Всичко, което направи, беше да ме погледне за момент втренчено с недоверие и да извика гневно: „Лари, всяко дете, имащо всичко, което ти имаш, трябва да има нещо общо с наркотиците, ако е депресирано.”

Майка ми, която беше християнка, се намеси в моя защита. „Моят син не взема наркотици – възрази тя, шокирана от обвинението на баща ми. – Може би има мозъчен тумор или нещо друго.”

През това ужасно време на депресия една неделя сутрин отидох на църква, търсейки нещо реално. Толкова много се нуждаех от помощ, че в края на службата отидох в предната част на църквата, наблюдаван от всички мои приятели, седящи на задните редове, и казах на пастора: „Господине, можете ли да ми помогнете по някакъв начин? Не съм добре умствено и не зная каква е причината.”

Знаеш ли какво направи пасторът? Той просто ме потупа по рамото и прошепна успокояващо: „Ще се оправиш, сине. Ти си добро момче. Ето, попълни тази карта.”

Всичко, което моят баща ми предлагаше, беше пари, а всичко, което църквата имаше за мене, беше карта за попълване. Аз не знаех накъде другаде да се обърна, така че когато майка ми продължи да настоява, че имам някакъв физически проблем, аз отидох на лекар. След като обстойните прегледи не откриха физическа причина за моите дълбоки емоционални проблеми, аз бях приет в една психиатрична клиника и започна серия от психологически изследвания.

Скоро докторът влезе в стаята ми и каза с недоумяващ тон: „Ти си депресиран, нали? Това ще ти помогне.”

Той ми подаде четири успокоителни таблетки и следващото нещо, което знаех, беше, че на всеки четири часа някой ми носеше четири малки хапчета. Аз загубих блещукащите светлини на реалността и вместо тях се търколи мъглата. Лекарите наричаха това нервно разстройство, но всъщност то беше „греховно разстройство”. Бях грешник, който не разбираше Христовото изкупление от греха. Не знаех, че животът можеше да има цел.

За шестте седмици в тази клиника аз дори не видях слънцето. Част от времето лежах упоен със затворени очи. Когато идвах в съзнание, мислех, че черната жена, която миеше пода, беше майка ми, а пациентът на отсрещната страна на стаята беше докторът. Това бях аз – наследник на богатство, но изгубил ума си.

Моите покрусени родители неохотно правеха постъпки за приемането ми в градската психиатрична болница. Но преди да бъда прехвърлен, един ден се разхождах извън стаята си из една зала, където забелязах някакво разпятие. Беше някак куриозно, но аз го откачих от стената и напрегнах очите и мислите си, за да разчета латинския му надпис, INRI. Съвсем объркан аз се чудех, вървейки из коридорите на тази католическа болница, колекционираща разпятия и обмислях тези заплетени букви.

Разбира се, когато монахините ме видяха с разпятията, притиснати до гърдите ми, се спуснаха, за да си ги вземат. В разгорещената гонитба със сестрите моето унесено бръщолевене се превърна в смутен вик, достатъчно силен, за да бъде чут от целия свят: „Неговото име не е Хенри… Неговото име не е Хенри! Неговото име е Исус!”

Няколко дни по-късно изглежда бях дошъл на себе си. Паднах на коленете си в моята стая и започнах да викам: „Исусе! Исусе! Милостиви Исусе!” Това не беше много религиозна молитва. Аз просто призовавах Бога отново и отново, умолявайки Го, плачейки и хлипайки.

Изведнъж чух един вътрешен глас да говори в моя дух. Той каза: „Сега ти си Мой син. Ти ще вземеш Моето известие до това поколение. Ще бъдеш Мой говорител и Мой служител.” Тогава Бог ми каза, че мога да стана и да си отида вкъщи.

Аз бях добре, но не можех да изляза, защото ме бяха заключили. Докторът дойде на следващия ден и попита машинално: „Как си, Лари?”

„Сега съм по-добре” – отговорих аз.

Изненадан, докторът се поколеба, тогава попита прозаично: „Защо мислиш, че си по-добре?”

Отвръщайки на неговия втренчен поглед, аз казах: „Защото вчера разговарях с Бог.”

Докторът повдигна веждата си и промърмори скептично: „Да, добре.” Но неспособен да отрече мира, заместил вътрешното ми терзание, той скоро ме изписа от болницата.

Тази психиатрична клиника беше странно място за започване на моя живот с Господа. Но когато извиках към Него, Исус премина през заключената врата и решетките, влезе в сърцето ми и отреди призвание за моя живот – да служа на поколението си. Като новородено конче на една седмица, преплитайки крака, аз излязох от болницата и се върнах обратно към живота. Но тогава не вървях сам. От този момент никога не съм бил извън Неговата грижа.

Защо отгръщам тези мрачни страници от моя живот и споделям тази история с теб? Защото моята мизерия е забравена, преминала и на нейно място пребъдва непоклатим мир и Божествена цел. Аз вярвам, че ти си част от тази цел. Бог ни е привлякъл заедно, за да можеш и ти да участваш в благодатта, която бе показана към мен.

Аз не зная при какви обстоятелства моите преживявания ще се срещнат с твоите или по какъв начин Словото на Господа ще дойде до теб, но това ще стане – и Истината ще те освободи. Навиците, които те задържат от Божието най-добро, неправилното ти виждане по отношение на самия теб и другите, безжизнените традиции, които се стремят да те контролират, въпреки че много отдавна истината ги победи – всичко това ще бъде унищожено от Божия Дух, Който прави нещата нови.

Аз те поканвам да участваш в дадената ми благодат и да научиш нежните и приятелки напътствия на Святия Дух, които аз съм узнал чрез болезнените и все пак скъпоценни опитности на моя живот.

Как е при теб? Така отчаяно ли е твоето положение, както беше моето? Достигнал ли си до място, от където няма изходен път? Може би още не си стигнал до там; може би още си в състояние на духовно униние. Вече нищо не ти изглежда ново. Бил си спасен преди години и сега си сигурен, че си чул всичко ново, което Бог е казал на някого.

Добре. Нека ти дам един съвет: престани да мислиш за твоя проблем или да чакаш да се разреши. Моли се за неговото разрешение.

Твоето положение може би е отчаяно, а може би не е, но само, когато си достатъчно отчаян, за да паднеш на коленете си, да изповядаш нуждата си от Него и да призовеш името Му, Той ще даде мир на теб и на проблема ти. Това е твоята следваща стъпка. Направи я сега, приятелю. Направи я сега!

И когато Го призовеш, помни: Неговото име не е Хенри. Неговото име е Исус!

НАПРЕД

Цялата книга на една страница